Jun 4, 2007, 11:12 PM

Гората на Душите

  Poetry
1.1K 0 1
На живота пътищата стръмни,
пресичащи терена му хълмист,
изкачват бавно хребетите тъмни,
водейки към горски кът лъчист.
Спокойствие божествено витае
в леса дълбок, извечен, непознат;
тук всяко от дърветата душа е
и всяко има собствен кръговрат.
И горди дъбове непоклатими,
и ябълки, покрити с нежен цвят,
и борове, живели много зими,
и екзотични видове растат.
И моята душа тук се намира -
онази млада, тъничка бреза,
поникнала без място да избира,
във клоните с притихнали гнезда.
С наивната си детска доверчивост,
прегръщайки Света, го поздрави.
За своята приветливост горчиво
разкая се, сломена от беди.
Нахвърли и се вятърът-Съмнение,
със облак прах лъчите затъмни,
след неговото ядно проявление
настъпи листопадът на Мечти.
На Чувствата безумната вихрушка
огъна тънките и върхове,
а на Емоциите злобната градушка
заудря я със ледени ръце.
Удави я пороят на Вината
щом бурята от Гняв се разрази,
попари я на Яростта сланата,
а Разкаянието-скреж я вледени.
Загриза й без жал кората тънка
гладната кошута-Съвестта,
с копита стъпка Егото-издънка,
зари го надълбоко във пръстта.
За миг не спря да се съпротивлява,
макар и с крехко, тъничко стебло,
научи се само да оцелява
инатестото, жилаво дърво.
На бедствия безбройни устоява,
огъва се, ала не се троши,
да се изправи винаги успява,
не смогна нищо да я  разруши.
Но рано или късно я съзира
Палачът, безпощаден и суров,
Страстта му е безмилостна секира,
а неговото име е Любов!
Отсече със един замах дръвчето,
разхвърляйки навсякъде трески,
направи го на множество парчета,
нашарени от брадвата с резки.
Окастри клонките му, още живи
и майсторски превърна ги в стрели,
че Ревност и Измяна - вълци сиви,
го дебнат иззад гъстите ели.
Събра парчетата, огнище стъкна,
обви го люто-ароматен дим,
а той до огъня по-близо се примъкна,
до пламъка така необходим.
Душата ми на кладата погуби -
изчака я докрай да изгори,
а после тръгна си и се изгуби
във тихите, посърнали гори.
И сякаш че брезата ми я няма,
измъчена изчезна без следа...
Не беше ли сломена със измама?
Нима сега дошъл й бе реда?
Забравата с бръшляна си ще скрие
останките от ствола повален,
Утехата с мъха си ще покрие
дънера смолист и наранен.
Но Надеждата хранителна е почва -
корените живи са, аз знам,
от сочната сърцевина започва
филиз да се подава плахо сам.
И както няма избор тук дървото,
което без да иска ще расте,
така и моята Душа, какво пък,
със времето и тя ще израсте.
Ще се възправи някой ден брезата,
със жилав ствол, разперила листа,
спечелила победа над Съдбата,
възкръсвайки сама от пепелта.
И щом отново срещне се с Палача,
приготвил се да я превърне в прах,
тя няма със върбите да заплаче -
ще го посрещне гордо и без страх!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Ангелина Трифонова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...