"В любовта и война всичко позволено е"-
казали са хората от древни времена,
а замисляли ли сте се какво би се случило,
щом любовта превърне се самата във война?
...

Прекрасен ден, слънце жарко топи земята,
тя - облечена в рокля с широко деколте,
а той - треперещ, с догаряща цигара в ръката,
я съзерцава безмълвно, онемял като хлапе.

Привличане от първи поглед беше,
животинско желание, дива страст,
след няколко прекрани часа в кафето,
прошепна на ухото й: "Ела у нас"

Последваха две седмици, в които
двамата, сами на дръпнати завеси,
станаха едно цяло, напълно оглушели
за хорските тревоги и прогреси.

Месец след това застанали пред олтара,
гледаха се, сякаш цял живот са търсели това -
изпепеляваща любов, желание до поквара,
да бъдат заедно, постоянно, мъртви за Света.

Той искал да знае всичко за нея,
къде е, когато не си е вкъщи,
Тя пък била обсебена от своята идея,
свикнала и на най-малката тайна да се мръщи.

Един ден той говорел с друга,
допирайки пръсти до нейните коси,
гледал я със същата тази възбуда,
която заделял за нея преди.

Обзета от гняв див и неспирен,
лудешко желание за отмъщение,
тя станала и затанцувала танц интимен
пред очите му, с непознат, съзряло нейното полезрение.

Любовта, тъй както бързо се родила,
глупава моментност превърнала в озлобление
и двамата разбрали бързо,
че оттук започва тяхното недоразумение.

Започнали да живеят заедно по принуда,
живот кошмарен, лишен от красота и свежест,
помежду им липсвала всякаква възбуда,
дори най-малък жест на нежност.

За него тя превърнала се в бреме,
в тегав, абсолютен дразнител,
изсмукващ щастието от неговото време,
оставящ капки по килима от лакочистител.

Всяка гънка на покривката го докарвала до лудост,
всеки неин глупав маниер,
краката й били дебели, в ръцете й намирал грубост,
погрозняла, до краен предел.

Водел си уличница всяка нощ,
показвайки й колко е безполезна,
вложил всякаква енергия и мощ,
да я сломи до степен тъй болезнена,

че да забрави колко го обича,
да забрави хубавите дни,
да спре да живее със спомени
и живота си без него да продължи.

Краен предел на мазохизъм,
любов тъй силна, че дори като боли,
тя се подлагала на още и още от тоз горчив механизъм,
ставайки жертва на самата себе си дори.

Но всичко в тоз живот се връща,
няма капка съмнение в това
и тук разказът коренно се обръща,
за отмъщение, вендета и една жена.

Сякаш поквара съдбата му прати,
блъсна го кола
и на количка инвалидна го запрати,
да търси помощ... от същата тази жена.

Същата тази жена, която хранеше с отрова,
от собственото му отчайващо презрение,
същата жена, която носеше в утроба
детето им, с неугасващо уважение.

Но, ето сега дойде ден за разплата,
скелет беше той, а тя - живак,
избавление и прошка молеше той за злината,
докато бинтоваше осакатения му крак.

"Защо го правиш?" - попита я веднъж отмалял.
"Да правя какво?" - отвърна с почуда.
"Всичко това, да живееш с мен,
след цялата мъка, тежест, заблуда."

Отвори нежните си, изрисувани очи широко
и го погледна с поглед мек,
но също коварен, наранен отдавна и дълбоко
поглед, обкован с лед.

"Стоиш парализиран и безвреден,
натровен, омръзнал на себе си.
Стоиш мъртъв, без да искаш жив, но леден,
а аз най-накрая живея за себе си.

Стоя с теб и до края ще остана,
за да ти напомням колко е отговорна любовта,
колко е злопаметна, коварна и опасна,
в разбитото сърце на покварена жена.

Стоя, не за да те обичам и пазя,
живея, но не в приказка от захар и мед.
Обичах живота, а ти ме принуди да го намразя,
сега аз обричам на същото теб.

До последния ти дъх ще шепна в ухото ти Вендета,
забучила сърцето ти на кол.
До последния ти стон ще дишам в ухото ти...

Проклета, проклета да съм, че обикнах Дявол..."