Горещник без светулки
Толкова е тихо, като в гробище.
Рошаво е житото по пладне.
В сноп завързан, юлският следобед
в мрежите на скуката пропада.
Прежуря слънцето и лай на куче,
по циглите – и пепел, и коприва.
Денят дори забравя да се случи
понякога край млъкналите ниви.
Кой да върне оня смях на къщите
сред нежните фустани на липите.
Там само нощем сенките се връщат
и към луната като псета вият.
Не се прокрадва пушече, да вейне
перчем със дъх на топъл хляб отгоре,
да се надига юзчето, додето
накрая тишината проговори.
Пиян език за песни да развърже
воденица, оглушала от скрибуцък,
Неравен ритъмът ù да остърже
ръждата в колелата на каруца.
Обесени на сламените плитки,
горещниците изтъняват тихо
и върху бобени изгнили притки
не скачат полудели скакалците.
А над родината ми – лист обрулен
подир последната топола носи
една сълза, която се търкулна –
светулка в шепите на Господ...
© Валентина Йотова All rights reserved.
