Почука тъгата на мойта врата

- отворих и тя плахо пристъпи -

помоли за малко подслон и храна,

за ден или два, а после ще тръгне..

Повярвах на тихия глас,

на очите ù тъжни, на кротките думи

- тя влезе, приседна едва

и повече не напусна дома ми...

Отдавна привикнах със нея,

отдавна вървим ръка за ръка,

отдавна разбрах, че така ще живея -

с тъгата в едно и без радостта...

Приятелко моя, безкрайна тъга,

изпълнила моите нощи и дни,

обсебила цялата моя душа,

нима все така до мен ще си ти?!