Не са дървета, а са хора, които със повехнали очи

умоляват те отново да пристъпиш към земята,

която безвъзвратно изостави.

Виждаш ги в съня си под покров от мрак и лунна светлина,

а шепотът им долита от дъното на бездна.

Полагаш сърцето си в почвата да покълне и питаш:

„Как пропилях един живот?

Крачих из хорски безпорядък, бях гол и чужд,

далече от земята на елфите, където съм роден.

Избягах от дъбравите, от аромата на вечност и

полъха на безсмъртие,

избягах от лицемерие, проклет глупак, по детски наивен,

но ето ме, върнах се, ще легна под клоните,

ще покрия тялото си със савана на безбрежната бездна

и ще се взирам в пътеводната светлина на Луната.”

Но Луната е сирена – мами те с блясък,

а те вкарва във смъртоносен капан на скрити зъбери.

Ти си сврака, която събира лъскави ненужни стъкълца.

Лежиш и не усещаш как всеки дъх ти се изплъзва,

как те обвива нежен мъх и те приковава завинаги.

Сега не ще избягаш пак в онзи свят на шум и хора,

ще останеш завинаги в този саркофаг от листа и мъх,

ще се превърнеш в спомен, мимолетна мисъл.

Ще бдиш във вековете над измерение на призраци и

ще виеш към луната като вълк.

Такава е съдбата, от която мислеше, че ще избягаш.

Ще бъдеш Горски крал, вперил неугасващ взор в небето,

което никога не просветлява от изток.

Мрамор ще покрие костите ти, а пепел – косите

и шумата ще те скрие от очите на звездите.