Готика
Не са дървета, а са хора, които със повехнали очи
умоляват те отново да пристъпиш към земята,
която безвъзвратно изостави.
Виждаш ги в съня си под покров от мрак и лунна светлина,
а шепотът им долита от дъното на бездна.
Полагаш сърцето си в почвата да покълне и питаш:
„Как пропилях един живот?
Крачих из хорски безпорядък, бях гол и чужд,
далече от земята на елфите, където съм роден.
Избягах от дъбравите, от аромата на вечност и
полъха на безсмъртие,
избягах от лицемерие, проклет глупак, по детски наивен,
но ето ме, върнах се, ще легна под клоните,
ще покрия тялото си със савана на безбрежната бездна
и ще се взирам в пътеводната светлина на Луната.”
Но Луната е сирена – мами те с блясък,
а те вкарва във смъртоносен капан на скрити зъбери.
Ти си сврака, която събира лъскави ненужни стъкълца.
Лежиш и не усещаш как всеки дъх ти се изплъзва,
как те обвива нежен мъх и те приковава завинаги.
Сега не ще избягаш пак в онзи свят на шум и хора,
ще останеш завинаги в този саркофаг от листа и мъх,
ще се превърнеш в спомен, мимолетна мисъл.
Ще бдиш във вековете над измерение на призраци и
ще виеш към луната като вълк.
Такава е съдбата, от която мислеше, че ще избягаш.
Ще бъдеш Горски крал, вперил неугасващ взор в небето,
което никога не просветлява от изток.
Мрамор ще покрие костите ти, а пепел – косите
и шумата ще те скрие от очите на звездите.
© Ценка Гарова All rights reserved.
