Усещам, че трябва да пиша.
Това е за мен светлина:
пътека към делото свѝше,
мастило и танц на ръка.
Патѝлото свое препатих
и в боя не сведох глава.
Животът в пустиня ме прати,
а аз се завърнах с вода.
Когато те зърнах, забравих,
че болка света ми гори.
Душата прегърнах. Оставих
червените рози с бодли.
Летим към безкрая на дните,
сами като тъжни цветя.
Животът е грим под очите
на нечия тежка съдба.
© Димитър Драганов All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
