Усещам, че трябва да пиша.
Това е за мен светлина:
пътека към делото свѝше,
мастило и танц на ръка.
Патѝлото свое препатих
и в боя не сведох глава.
Животът в пустиня ме прати,
а аз се завърнах с вода.
Когато те зърнах, забравих,
че болка света ми гори.
Душата прегърнах. Оставих
червените рози с бодли.
Летим към безкрая на дните,
сами като тъжни цветя.
Животът е грим под очите
на нечия тежка съдба.
© Димитър Драганов All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
