Гурме
Предизборно, кметицата ни Радка,
загрижена за нашия комфорт,
екскурзия организира, кратка,
до София с осигурен транспорт.
Музеите... галерии – стотина...
Препускахме, провесили език.
Но, ето че, зазяпан във витрина,
оказах се сам в следващия миг.
Край мен – народ, народ, като лавина.
Забързан всеки някъде търчи.
Ами сега? Тя, групата, замина.
На мен от глад в устата ми горчи.
Ще питам полицай къде е влака.
Е, все ще се оправя някак сам.
Но влакът, мисля, може да почака.
Ще седна в кръчма нещичко да ям.
И, ха, късмет! Табелата отсреща –
гостилница ,,Гурме"... Ударих крак.
Гурме – мурме... Една чорба гореща
ще сръбна и кюфтета за капак.
Огледа ме там онзи на вратата,
направо взе ми мярка за костюм.
–Ей, чичка, ще ти стигне ли парата?
,,Защо пък не!?" – учудих се наум.
А келнерката, спретната девойка,
менюто ми поднесе – цял атлас.
Застана тя до мен в учтива стойка
и в него се зарових мигом аз.
Прелиствам, ала няма там кюфтета.
Модерни манджи, ама че беля.
–Дай, моме, – казвам, – специалитета,
че пак забравих пусти очила.
Тя носи ми изцапана чиния,
омазана тук-там със зелендрак.
–Каква е? – викам. – Тази простотия!
Да ям такова нещо, няма как!
Храна ли е това? Ти май си луда!?
Пържоли виждала ли си, суджук...
Отнасяй бързо мръсната посуда
и повече да не я виждам тук!
–Разбира се! – усмихна се учтиво. –
Ала платете сметката сега.
Охраната – момче е докачливо.
Повярвайте, това не е шега.
Вратлето и как исках да извия,
но онзи беше як и с поглед див.
Облизах си проклетата чиния,
без пенсия си тръгнах, ала жив.
Във влака на седалката се смъкнах.
Платих с едно забравено кайме.
В устата си отнесох вкус на мъка
и трюфел черен, сиреч – на гурме.
© Vasil Ivanov All rights reserved.
Поздравления!
