Гълъбов пух по пътя ни лунен
На този, който все още ме води
по гълъбов пух към Луната
Казваш, че имаме всичко и аз
вярвам в това – но все гледам луната как пълна-препълнена, намига към нас, но нямаме шанс – вкопани в земята. Луната – Земята – денят ни – нощта – с прибежки животът край нас отминава. Ту хванем му края – ту пак за беда опашката дяволска в нас контра остава. И мислим си – споко – и утре е ден, и лягаме кротко, бесовете приспали, но в утрото дебне зад вратата стаен нов възел от грижи – и пак на педали. Не, няма да стане – животът пред нас превърнахме в ластик - да ни заблуждава, че още е дълъг, опъвайки с бяс парчето, което все по-малко остава. Сменихме горенето в делника къс с празно очакване, с надежди неясни. Към риск и печалба изгубихме хъс – дори да поспорим е вече опасно. Аз с котки, ти – с гълъби – тъй се тешим, че нещо в живота си все още правим. И май не остана за какво да скърбим, какво да запомним, какво да забравим. И все пак, когато изгрее луна и влезе в очите ти светла пътека, аз виждам как тръгва по нея една душа още млада, ефирна и лека. И слагам в дланта ти аз моята длан, повярвала – имаме шанс и надежда. С гълъбов пух е пътят постлан, по който към лунния свят ме повеждаш.© Венета All rights reserved.
