Hаказана
Сърдито ми е детството, сърдито,
дори за мене вече и не пита.
Лети само, разрошено глухарче,
ръчичка не подава и макар че,
душата ми по детски чака чудо,
сърцето пакостливо бие лудо
и всеки стих е лодка от тръстика,
но няма кой от ранина да вика,
и с детски прякор в къси панталони,
съседски пъстри котета да гони,
да храни ято птици на площада,
от старата черница с вик да пада.
Едва сега животът се навъси,
наказана съм. В ъгъла стоя си.
А детството се плези край лехите
отива си... Сърдито е, сърдито...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
