Ханан

Ще ме сгрее ли погледът пак,

дали ще го срещна нявга отново?

Разделихме се бързо на крак,

в мене таи тихичко слово...

Ще усетя ли полъха твой

и този трепетен шемет,

що тлее в корена мой,

дори след толкова време?

Ще ме понесе ли звънкият глас

в ония палати без мери,

от които още тъна в захлас

и душата покой не намери?

Ще ме излекува ли усмивката бяла,

която целунах толкова пъти?

Дори не знаеш ни вяла

колко я крадох в съня ти.

Ще изтръпне ли допирът лек

от твоята близост потайна,

отвлякла нещо навек

от мен в тишината безкрайна?

Ще видя ли лика ти угрижен

както в онзи тежък момент?

От родител пронизан по-ближен

тихо съм плакал над теб.

Ще познаеш ли прашинка поне

от туй, което дененощно тресе ме,

за полята с диви коне,

посяла с мъничко семе?

Или всичко ще си остане химера,

един красив блян неживян

на стар познат от тефтера,

захвърлен в прашен таван?

И така да бъде дори,

аз пак блажен съм си бил,

макар осъмвал в зори,

върху рамото на спомена мил.

Да обичаш някого в сянка

е толкова чуждо красиво,

окачил съм сърцето си в рамка

и чакам милостиня свенливо.