Ханан
Ханан
Ще ме сгрее ли погледът пак,
дали ще го срещна нявга отново?
Разделихме се бързо на крак,
в мене таи тихичко слово...
Ще усетя ли полъха твой
и този трепетен шемет,
що тлее в корена мой,
дори след толкова време?
Ще ме понесе ли звънкият глас
в ония палати без мери,
от които още тъна в захлас
и душата покой не намери?
Ще ме излекува ли усмивката бяла,
която целунах толкова пъти?
Дори не знаеш ни вяла
колко я крадох в съня ти.
Ще изтръпне ли допирът лек
от твоята близост потайна,
отвлякла нещо навек
от мен в тишината безкрайна?
Ще видя ли лика ти угрижен
както в онзи тежък момент?
От родител пронизан по-ближен
тихо съм плакал над теб.
Ще познаеш ли прашинка поне
от туй, което дененощно тресе ме,
за полята с диви коне,
посяла с мъничко семе?
Или всичко ще си остане химера,
един красив блян неживян
на стар познат от тефтера,
захвърлен в прашен таван?
И така да бъде дори,
аз пак блажен съм си бил,
макар осъмвал в зори,
върху рамото на спомена мил.
Да обичаш някого в сянка
е толкова чуждо красиво,
окачил съм сърцето си в рамка
и чакам милостиня свенливо.
© Георги Христов All rights reserved.
