ххх 39
На Емо
Изплете юли във безгрижното небе
дантелни облаци от захарна печал.
Тъгата му престорена не бе –
покри ме със безшумния си шал.
Тревите натежаха.Три мечти
се спуснаха върху ми като дъжд.
И аз повярвах в сянката почти
на оня толкова безплътен мъж,
на който вярна бях безкрайни векове,
напук на всеки опит за вина
и който идва, за да закове
внезапно всяка моя тишина.
А после връзва люлка от лъчи
на първото дърво и ме люлее.
Потърсил път през моите очи,
невидим продължава да живее.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
