Hи рано, ни късно
Облаци тътнещи, облаци кълбести,
впрегнати в тежка небесна каляска,
сиви коне сте, с потръпващи хълбоци,
шиба ви яростно пътник – неласкав.
Мълнии здраво задържат ви впрегнати,
вече подгизнаха макове, ниви.
А ви се иска, аз знам да побегнете,
волни да бъдете – бели, щастливи.
Плаче треперейки лято, несбъднато,
мокри щурците цвъртят пресекливо.
Сякаш сте орда, дошла от отвъдното,
но в слънчогледите слънцето живо,
в черните семчици крие надеждата,
че ще изгрее дъгата – ще пръсне,
сивите облаци. Вечни изглеждате,
ще отлетите – ни рано, ни късно.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
