Хлъзгав лед

В хлъзгав лед обгърнат е светът и думите ти още чуваш
любовта на живота и да не докосваш.
Усмивка тиха, очи дълбоки гледат нежно.
Тръгваш вече, целуваш я за сбогом - уж небрежно,
като студен пламък гаснеш - надежда.
Сега готов си, над теб сводът се навежда.

Вървиш, несигурно пристъпяш сякаш в клопка,
изтръгва те в нощта красотата - черна котка,
пресича пътя ти. Дали дочуваш потракването с нокти?
Не, не можеш. Твоята мелодия яростно ехти.
Поличба ли е туй? Какво ти става сред студа? Страх?
Не спираш миг дори, звукът те сгрява, звездата тъй красива - ах!

Студът е адски, а там лежи върху леда
увита в целофан, да не измръзне роза бледа.
Не ще помогне той. Трупът на цветето в прозрачен,  бял, покров,
захвърлен връз кристала мръсен като отхвърлена любов,
и сякаш казва със заседналите думи в смъртта на разбито сърце -
"След цялата болка на всемира, си отиде, а можеше да те разбере."

Твърда вода, замръзнала...Вървиш песен след песен
сред пустотатата на студа. Вървиш в снега унесен.
Човечец странен бърза. За къде? Не зная...
Защо страхува се от мен така? В началото нехая.
Побягва той, далеч от самотата на вечната мелодия.
Останах аз - хлъзгав лед, студът коварен, живот - пародия.