Хроника за един поет
По адрес той живее на уличка в малък квартал
(дълга колкото ред, с ширина на кръстосана рима).
И навярно, дори пощальонът не беше разбрал,
откога на вратата му липсва табелата с име.
Шепнат злите езици, че той е самотник заклет,
перманентно намръщен, из книгите само се рови…
Според тях е със спорен талант на посредствен поет,
който драска понякога листове с кратички строфи.
А не знаят, че щом своя облик сгъсти вечерта,
и със сумрачна длан скрие техните погледи зорки,
този тъмен човек, по душа като Библия стар,
светли думи събира, да има за бъдните хора.
И макар е отвикнал съвсем да говори на глас,
от звука на стиха си далече, далече полита...
Само малко напомня един разнебитен Пегас –
с отънели криле и изтъркани вече копита.
Той живее в най-малката къща на всеки квартал,
(малка колкото буква, изпусната в нечия рима).
Той е тъжен и тих, непонятно защо оцелял,
щом дори пощальонът не знае, че още го има.
© Петя Павлова All rights reserved.
