отначало
не казвах на никой "обичам те"
или казвах, но само със думи
от благодарност, от скука - безумие,
от крещящо неискрени глуми,
после
отказах се даже от смисъла
и това така отегчи ме,
че станах присъда подписана
и спрях да измислям причини
обаче,
както става в живота понякога,
без насилие, без благодарност, без скука
тези думи, толкова мятани,
изведнъж откриха пролука
и сега
скочих явно в капан от безлуние,
пригоден за един, не за двама
и от дъното тихо "обичам те"
сричам само наум...