Хвърчило
Лежи жена и пъшка – ще умира,
а край леглото – плачещи деца...
Аха душа да литне към всемира,
като хвърчило дръпне я с ръка.
Не пуска края... В немощните пръсти
остана капка силица, сполай.
Отгоре – там сред облаците гъсти
сам Бога дърпа другия му край.
Връвта се впива в тънката ѝ кожа,
прежулила безмилостно плътта.
Но стиска още! В смъртното ѝ ложе
сълзите си попиват личица.
В покрусените погледи изгаря
по-страшно и от треската дори...
И още по-отчаяна във края
на своя край хвърчилото държи.
Навива Бог на вдигнат показалец
въженцето, като че е конец.
По-рязко да го дръпне от страдалец,
човекът се превръщал във мъртвец.
Но днес се бави... Гледа към Земята
и не разбира как така не мре,
а тези мъки, легнала жената,
успява пак и пак да понесе.
Хвърчилото ѝ стигнало небето,
а тя се бърка в божите неща!
Отде намира сили за въжето
наравно да премери със смъртта!?
Забелила очите да угасне,
едно дете ѝ поднесé вода.
И пак от тъмнината се оттласне,
и пак се впива цяла във връвта!
Трепери ли, трепери ѝ ръката,
но още стиска шепи и не мре,
а друга рожба милва ѝ косата
и да не ги оставя я закле.
Ридаят клетите ѝ сиротички,
прегръщат болните ѝ телеса.
И в края на въженцето от всички
на Бога във гърдите натежа.
Аха хвърчилото да се откъсне:
размисли – нека си го прибере.
Отпусна показалец – тя възкръсна!
И легна друг душица да бере...
© Силвия Николова All rights reserved.
