И... глътка тъга срещу скуката
Запътила се към началото на залеза,
умислила се като плачеща върба -
тъгата се залута в късния следобед,
чаровно скрила очите си, подобно на лъжкиня…
Петите й рисуваха по пясъка
усмихнати тромбончета,
изпълнени със мидени илюзии,
а удължили сенките на сладострастните си помисли,
пресъхнали от безнадеждност - раците -
се взираха до дъно във бедрата ù…
Единствен заливът разлистваше поредната история,
написана от позабравените изгреви -
и подчертаваше със гребените на вълните,
пасажите, които му се нравеха,
а другите - подхвърляше на пощурелия сафрид.
И аз бях там…
Прошарен гларус - скрил се от отлитащото време,
нахлупил шапката на невъзможния си грак…
Очаквах рибата бездънна на съдбата
да претършува слепите подмоли на моите желания…
И разочарована…
Да ме остави сам…
© Красимир Чернев All rights reserved.
