И хора сме. Дотолкова, доколкото
Препъва ни стремежът към високото,
висок е само онзи праг. На болката.
И без компас налучкваме посоката.
И хора сме. Дотолкова, доколкото.
Приспиваме се в люлките небесните,
на любовта от жилавите стръкове.
Душите ни-цигулки кътат песните,
в изтъркани от употреба лъкове.
На времето под пръстите измръзнали,
се носят тихо звуците нестройните.
Чертаят знак, че тук сме, че сме дръзнали.
И с думи сме закърпили пробойните.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
