И пак те обичам
Само веднъж си оставих сърцето
гладно и босо да скита.
Дирило щастие чак до небето,
Само един път заключих вратата –
друг път крадци не минават.
С хладна луна, изтъргувал летата,
минал си точно тогава.
Само във този от хиляди пъти
слънцето в мене изсъхна.
Някъде в тъмното чувствах дъха ти,
есенен вятър ме лъхна.
Само искра във гърдите ми спеше –
огнена буря те стигна,
пуст и бездомен, във свят безутешен,
с хаос в душата изригнал.
Само за миг си показах бодлите,
болката в мен те отрови –
кули, градени от сол във очите,
сенки, стени и окови.
Само за теб като роб се зазиждах,
ронех молитви във мрака –
чужди очи от кафе да не виждам,
своя звънар да дочакам.
Само веднъж си признах, че те искам,
в мене отекна камбана,
цял океан от любов се изплиска
в старата зейнала рана.
Само тогава, когато цветята
в сълзи отново поникнат,
малка светулка с фенер през житата
двама ни в миг ще повика.
Само така ще сме истински живи
пак в седемнадесет мига,
хукнем ли боси през златните ниви
взорът додето ни стига...
Само сега песента ти дочувам,
струни в кръвта ми потичат.
Сам ли си? Вечно? Така ти се струва.
Тук съм. И пак те обичам.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
Обичай, момиче!
