И с умисъл каква не зная
Каквото имам ти го давам, каквото нямаш, го делим,
съдбата ни била такава – аз жив пожар, ти – кротък дим.
Аз на кончѐта всичко нищя, ти раните си ближеш, щом
пак пламна, като сто огнища, белосваш стария ни дом.
И с умисъл каква не зная, събра ни Господ. Ти аз,
аз все из облаци витая, а ти на разума си глас.
С хвърчѝла пълня ти небето, не ме разбираш ти докрай.
С мен седмо бе, или не бе то? Светът за лудите е рай.
Тринайсто лято ли отмина? Е, нямаш повод за скандал
и уважителна причина, да кажеш – скучно си живял.
Цветята мъртви не ги искам! Подаръци? Окови, плен.
Луната тази нощ е близко. За тебе дар съм, ти – за мен.
https://youtu.be/-yQ8kxikSJQ
© Надежда Ангелова All rights reserved.
