И само вятърът е мой
Понякога ми става тъжно и тогава
се взирам в синьото небе без край,
и дълго гледам вятърът как тича
след птиците към слънчевия рай.
От който в шепите си крехко цвете
посявам и поливам с две очи,
да можех, и небе аз бих му дала,
та някога и то да разцъфти.
Но, в дланите ми, бавно то умира.
Без въздух, светлина, без свобода.
От обич стискам, а то се задушава
от ласките ми, пълни със тъга.
Повяхва с цветето една надежда.
Небето - синьото - и то ще се смрачи.
Отлитнаха като надежди птиците,
а вятърът във мен се приюти.
И любовта е крехко, фино цвете.
Пониква и расте на свобода.
Поискам ли да бъде само моя,
тя си отива, а пък аз тъжа...
Оставам си единствено със вятъра
и само той завинаги е мой.
Когато затъжа, той ме обича.
И като себе си го чувствам свой.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
