И в смъртта да ме обича...
Аз тичах из поляните ти полудели.
Те плачеха за слънцето и моя ден
и много бяха, еднотипни, почернели,
а в теб косача ме докосна вкочанен.
Косата ти блестеше под тревата,
поникнала от моите мечти.
Те лудост са и аз самата
берях от тях, най-скръбните сълзи.
(- Косачо, днес е време за разплата.)
Победоносна в мен кръвта извира.
Подай ми твоя сърп, търсиш отплата
на живота, който мене не намира.?
(- Ела де, колко още искаш!?)
Посичай ме с косата, срамно уродлива.
Разсичай ме, така бодлива… ме притискай.
Влачи ме по подземната линия крива,
докато започна да обичам, ме убивай.
И там под огнените бури аз съм жива,
стой и гледай как изгарям, усмихни се.
Болката приятелски така съм приютила,
че и във смъртта да ме обича.
© Николина Милева All rights reserved.
