Няма нужда да пиша поезия.
Няма нужда да се надживявам.
Зад гърба ми въртят длан и се смеят.
Аз съм Лудият на квартала.
Преди няколко пълнолуния
душата ми слезе в избата.
Там води спор с една мишка
за вредата от патриотизма.
Изпокриха се и слънцата ми.
Акумулирал съм ниска облачност.
Момент на тихо очакване
някоя да ме пороби.
© Красимир Йорданов All rights reserved.
))
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
