In vino veritas
и влизам в него сякаш беше вчера.
А бе златна есен и капеха листата.
Дошло бе време да започва гроздобера.
И с тая моя първа крачка
отприщиха се спомени, когато бях дете,
и бягахме със ризите измачкани,
под есенното, синьо-мораво небе.
И тичахме като косове в лозята,
събирахме зрънцата на всеки грозд.
А на дюлята, кацнал сред листата,
строго наблюдаваше ни лаком дрозд.
И неговият поглед кристално черен
говореше за мъдрост от нашите деди.
Мъдрост, която трябва да намерим,
пораствайки, да я видим ний сами.
Но детското е толкова невинно,
за мъдрост древна още не копней.
Нито за лъжа, или за истина,
сърцето детско е създадено да грей.
Като сърцето детско гроздовете греят,
обагрени от слънчевия златен пек.
Да могат в дъбовите бъчви те да влеят
на Дионисий мъдроста вовек.
А прегърбен старец от избата излиза
и с весел поглед тръгва срещу нас.
И мъдростта на времето съзнанието прониза,
изречена от неговия топъл глас.
И днес отново във стаичката малка,
сред прашните полици, пълни с плодове,
изниква пак спомена за дядо
и усмихнатото му младеещо лице.
Как на древното познание той ни учи,
как без думи от земята да четем.
За да можем от нея да получим,
на труда си плодовете да берем.
Макар и млади, във нас попиваха
на нисичкия старец сладките слова.
In vino veritas той все повтаряше.
Разбрахме го, но чак сега.
© Христо Стоянов All rights reserved.
