Ириси залепнали от любовна лудост
Като затворник в плет аз бях натирен,
опитващ да докосна твойта младост,
но старостта в тъга се беше свила,
не можех да позная що е радост.
Гласът ми пак е тих като преди,
което принизява ме до шепота:
"Обичам те, прости ми, с мен бъди."
Но ти не чу! И губех се във екота.
Това, че онзи ден ми каза "стига",
не бутна в мен последните надежди,
затуй отвърнах с думи най-красиви,
изрекох ги тъй искрено и нежно.
В сърцето ми обаче блъвна писък,
което изцеди го чак до зрънце,
пронизано от болка като мисъл,
за стенещите кучета на слънце.
Но храбро се изправях аз пред края,
тъй близо, а пък още я обичах,
затворена в стени на черна стая,
бе любовта ми към това момиче.
За нея не получих състрадание
и вечер бивах луд като Калигула,
но утрото бе пълно с обещания,
запитващи ме "докога ще издържа?"
А отговорът губеше се в тъмно,
кърмата на фенера заблещука
и миналото силно ме прегърна,
поливащо нещастието ми с мъка.
опитващ да докосна твойта младост,
но старостта в тъга се беше свила,
не можех да позная що е радост.
Гласът ми пак е тих като преди,
което принизява ме до шепота:
"Обичам те, прости ми, с мен бъди."
Но ти не чу! И губех се във екота.
Това, че онзи ден ми каза "стига",
не бутна в мен последните надежди,
затуй отвърнах с думи най-красиви,
изрекох ги тъй искрено и нежно.
В сърцето ми обаче блъвна писък,
което изцеди го чак до зрънце,
пронизано от болка като мисъл,
за стенещите кучета на слънце.
Но храбро се изправях аз пред края,
тъй близо, а пък още я обичах,
затворена в стени на черна стая,
бе любовта ми към това момиче.
За нея не получих състрадание
и вечер бивах луд като Калигула,
но утрото бе пълно с обещания,
запитващи ме "докога ще издържа?"
А отговорът губеше се в тъмно,
кърмата на фенера заблещука
и миналото силно ме прегърна,
поливащо нещастието ми с мъка.
© Димитър Димчев All rights reserved.
