Голата истина трепереше в ъгъла

в дрипава рокля, със мрачно лице.

Навън вилнееше есенен вятър,

засипваше пътеките със есенни листа.

Облаци-дим закриваха Слънцето,

плющеше студен есенен дъжд.

Пустееха улици, къщи и дворове,

приспали цветята за зимния сън.

И моите мисли бездомни се скитаха,

поспираха бавно под всеки фенер.

После намятаха палтото си старото,

и бавно вървяха на крачка пред мен.

И ето съзряха голата истина,

самотна и плаха във вечерния здрач.

Със мокро лице, очите подпухнали,

заглеждаше всеки закъснял минувач.

Погледнах я плахо, ръка и подадох

и станахме две в тази вечер студена.

Преди да залезе, Слънцето сякаш видя,

усмивка изпрати и вяра,

защото истината трябва да свети.