Истината за смъртта и свободата
Не е истина чак как на припека пуши паважът
като мокър тютюн в обгоряла до старост лула.
Няма жива душа – да приседнете, че да разкаже
за това-онова, дето пуска бразди по чела.
Няма мисъл дори. И от тихото по-тихо става
в тая кръчма без вино във селото с мирис на смърт.
Ей я. Седнала гърбом – една неугледна такава –
да ме кани на приказки, вместо да махне със сърп.
Да поседна. То не, че е дружка за маса и чаша,
но поне ще попитам за хората. Де им къщята?
И дано като види, че нямам мерак да я плаша,
да ми каже за тях, за човеците в сетното ято,
де извиха хоро в небесата над църква и ниви.
Тежка вита корона над дом, изкорубен от зло.
Ти видя ли ги хората, Смърт? И дали са щастливи?
Там, в небето - свободни, да кърпят каквото било?
Не е истина чак как прокуди и селското лято,
как посече с замах всяка утринна песен на чан.
Мила Смърт - имам нещо по-ценно от купища злато.
Имам капка живот, оцелял след казани катран.
Ти си жадна до смърт, но повярвай – последната капка
я изплаках сама, затова ще я пия сама.
Казват, нямало нищо над тебе. И дяволски бъркат.
Ти си само стъпало към цяло небе свобода.
© Дарина Дечева All rights reserved.
