Вървях аз по плажа на морето,
а луната леко светеше на небето.
Вървях аз без посока,
чувах единствено ритъма на сърцето.
Сякаш всичко около мен пееше за щастието,
но само аз не го намирах.
Не намирах онова чувство е душата,
когато обичаш някого и той те обича.
Намерих единствено самотата,
тя бе моят спътник и водач,
тя бе сянката, която тегнеше над мен.
Нямаше я искрицата да разпали огъня,
да обгърне душата ми в пламъци,
да заличи болката и да възкреси сърцето.
Стигнах до ръба на скалата,
чувах тътена на вълните под мен,
грохота на морето свистеше наоколо.
Небето бе почервеняло, сякаш кървеше,
а основата на скалата леко се рушеше.
Това ли е краят, има ли смисъл да живея,
запитах се аз, отнякъде се появи ти
за да ме спасиш от тази болка, чаках те,
но бе твърде късно и морето ме погълна.