Прегърна ме, със устни знак

на устни мои тя остави.

"Довиждане" - аз казах пак.

"Довиждане" - ми отговори.

Престъпих къщния ни праг.

Вратата бавно се затвори.

Не мога и не зная как

да спра. Сърцето ми трепери.

Угасна всичко. Пълен мрак.

И куче тук не ще издири

светлина... Далеч там чак

е тя в ония там фенери.

На тия там фенери чак

войска се трупа с командири.

Потегля фронтовият влак -

ужасен звук, ужасно свири.             

                  * * *

Не знам защо врагът не спи.

Врагът не спи, но има сили.

И пак: "Атака!", пак: "Умри!"

И пак децата падат мили.

В окопа там момче лежи.

Какво ли то пък тука дири?

А ротен командир крещи

така, че чак изпъкват жили:

"Хей ти, стани! Напред върви!

Войната е свещено дело!

Иди, убий, окървави!

Недей страхува се! По-смело!"

Момчето става цяло в пот

и тръгва, но куршумен град

отнема пак един живот.

Вилнее смъртен тук парад.

             ***   

И всеки знае - този час

е може би за нас последен. 

И мъка се гнезди у нас, 

а ние - във окопа леден.

"Атака, рота! Аз съм с вас!" -

се чува там. Потрепвам бледен.

Те хвърлят се в атака с бяс!

Богат убиват, после беден.

И старец, и момче със ножа

лишават от живот, дивашки!

А свойта си спасяват кожа,

погубвайки живот юнашки.

"Ела тук, санитар!" - аз бързам

да ида при ранен другар.

Разкъсани черва превързвам,

но той умира, цял е в жар...

                ***

"Легни!" Отново мощен удар!

Отново стене някой там...

Улучен съм. Врагът е щедър...

Във смъртен час останах сам.

Угасна всичко. Тъмнина...

Аз виждам се, но отстрани.

Един войник със добрина

опитва се да ме спаси...

Пристъпих къщния ни праг,

вратата бавно се отвори.

Над гроба ми във къщен мрак

надвесила си се, трепериш.

Прегърна ме, със устни знак

на устни мои ти остави.

"Обичам те!" - ми каза пак

и гроба с думите затвори...