Изгрев в шепите на вятъра
Изгрев в шепите на вятъра
Когато даваш всичко,
а то бъде отречено,
почувстваш болка,
но някак отнесена,
когато краят изглежда
скрит от мъглата,
но толкова близо,
че поглеждаш оттатък
и е толкова страшно,
че никой не чува,
зает от съдбата
да не умее да плува
и всяка капчица
мъкне удавник,
усмихнат, но някак си
странно отдавна...
а не можеш да кажеш,
че светлината изчезва,
тя грее все силно
с воля беззвездна,
изгубени чувства,
упорити до края
да кажат - красиво е,
дори да узнаят,
че паднат ли могат
да не се върнат - никога.
Каквото ти дадох
го има...
отричай го,
но времето трие
само привидното
и всичкото случено
го е имало винаги
и каквото ти давам
е само притихване.
Мек отпечатък
на нещо отминало,
което още залита
дори след финала си,
на мъничък остров
от мътни представи.
Всичко изречено
е истина свята,
дори мръсното
грозно
ужасно страдание.
Накрая сме двама -
ти и мечтата ти.
Не е илюзия
да вярваш във вятъра.
Тя ще дойде. Ще дойде.
Малка усмивка.
Изгрев, надежда.
Всичко е близко.
Дори безкрайно далечното
е на дъх
разстояние.
Ще дойде в съня ти,
в деня ти,
в началото.
Сърцето на вятъра
носи душата ти.
Всичко е цяло.
Дори измъчени капчици,
отрудени, тежки,
отчаяни да
лепят светлината.
Ще дойде.
Тук е. От бързане
не забравяй
да изчакаш
розовите облачета
утре и вчера
и днес.
© Йоана All rights reserved.
