Изгубен

 Мрак сърцето ми обви

и волята скоси.

Мечтата моя

потъна в мрачна стая.

Ръцете ми сили нямат

болката в мен да откъснат

и риданията да спрат.

Как стигнах до там?
Аз себе си да изгубя
и воля да склоня.
Един-едничък страх
бе у мен настанен
и сили даде на мрака.

Болката честa прибули
волното съзнание
и почна моето терзание.
Ах, таз пуста самота,

как в обятия прегърна
горкия невежа, гонещ копнежа.
 Ах, тази самота злокобна,

с взлом влезе

и живеца от мен открадна.

***

О, как желая да имам
тази леснота аз да умра,
но не мога да си го позволя.
Жадувам да избягам от тази болка силна,
която убива всяка искрица в мен.
Това чувство на безсилие и безмощие,
което опознах, ме сломи.

Това чувство пагубно, вледеняващо,

което ми втълпи, че, каквото и да поискам,
няма да мога да достигна
и не ще вече бъда щастлив.
 То унищожи едничкото, което имах
- да мечтая и копнея.
Страх нов имам аз

– да желая, каквото и да било,
защото ме е страх да не го изгубя.

Може би никога не съм бил
 близо до там, где звездите са.
Но поне преди имах вяра
и надежда в предстоящото.
Сега се чувствам празен аз,
 като черупка изхвърлен, ПОБЕДЕН.

Мъртъв ли съм? - не знам.

Не искам! Не искам! Никога повече

да изпитам тази болка и слабост,

не искам аз.

Очаквам с нетърпение,

деня, в който отново с лек дъх

на гръд ще мога аз да копнея и желая.
А таз тъмна сянка,

страшно надвиснала над мен,
да се разпръсне и свободен да съм.

 ДА ЖИВЕЯ аз трябва отново! 
Да се боря и да заздравея.

Стъпканата си воля да възкреся

и отново жив да бъда.

***

Сърцето ми силно е като на бик

и тежи в гърдите ми

с големината на юмрук.
Тупа си там то,
сила ми дава и живец раздава.
 Тупа си там то -
 сърцето ми импулсивно -
и следвам го аз безгласно.
Никога не съм можел да мисля,
сега осъзнавам това.

Всички решения от там идват,
от гърдите ми.

Винаги съм го следвал
и ще следвам.
Сърцето ми ме води
и ще вървя под неговото наставление

през проходите на битието.

С него аз живея,
с него аз копнея,
с него аз чувствам,

дишам и съществувам.