Изгубен....
Понякога замислям се,
дали ме има?
Дори не се оглеждам в огледалото,
а може би очите ми – незримо,
вече са изтръпнали до бяло.
Търся се,
дори не хвърлям сянка!
Взирам се във всеки силует!
Навярно?!!...
Сигурно е!!! –
Знам ли?!
Дори ме няма във света край теб!
Изгубен съм –
наоколо витая,
душата ми ме следва –
аз отпред!
Единствено, което ясно е,
сърцето ми
живее само с теб...
Някога ме имаше,
а днес съм никой
и колкото и да напрягам слух,
не чувам – нищичко,
дори да викаш,
не съм човек, а влюбен дух!....
До теб съм, а съм...
толкова далечен,
сигурен съм, че съм още буден
с усещането...
за една обреченост,
или луд по теб, безкрайно влюбен!
Сега разбрах защо не съществувам,
една душа из въздуха се рее,
навярно е любов и...
би си струвало!
Ако и аз... самият
в теб живеех?!...
© Валентин Желязков All rights reserved.
