На сцената сме пак двамата.
Аз и ти - вечните илюзионисти.
И пак сме с надеждата, че нещо между нас
този път ще се получи.
... Завесата се вдига - усмихнати сме до уши.
И започва за нас трагедията, за нашите актьори - душите ни.
А хората така са увлечени от нашата трагична история,
в бездушни дрехи облечени, се радват на тази теория.
Но ние добре я предаваме - теорията за любовта.
С вечното отрицание заблуждаваме покрай нас света.
Аз отричам, че съм влюбена в тебе,
ти отричаш, че си влюбен в мен.
А колко любов между нас се разглежда, знаят само твойто и мойто сърце.
А те, горките, неграмотни са и да говорят съвсем не умеят.
Затова аз и ти виновни сме, че езика на любовта не владеят.
Затова предаваме израз на лицата си,
съвсем различен от този на душите ни...
И сами наказваме сърцата си,
само за да изиграеме играта си.
Но докога така ще издържим, с лъжи да се държим?
В реалността да се отбягваме, а на сцената да се омайваме.
Докога, кажи, за хората ще мислим?
За тяхното одобрение, съжаление или смях.
И докога на актьори ще си играеме, с надеждата да постигнем грях?
Докога на хората ще проповядваме какво е любовта?
А на себе си ще разказваме, че не съществува тя.
Докога ще бъда актриса?
Докога ще бъдеш актьор?
Колко "Оскара" поиска,
колко са вече на брой?
Колко пъти предаде душата си заради хорската веселба?
Не мислиш ли... малко е жалко да играем тази банална игра!
Нека това е последното представление на гордостта,
нека от утре научим сърцата си на езика на любовта.
И да изхвърлим "Оскарите", но да приютим радостта,
за да покажем на хората колко разбити мечти струва
един "Оскар" за актьорска игра.
И колко трябва да репетираш, за да постигнеш успех,
и колко "Оскара" събираш, преди да станеш човек!