Изкрещялата тишина
Коприненото ни духовно сливане
между земя и лудо цвете
е нежен сън, едно опиване...
За тебе пей сега поетът!
Душата ти изтича през очите!
Душата ти е шепа пясък!
Не можеш да си бавна и политаш
и болка си, и стон, и крясък...
От тебе не остана нищо, но в любов се къпеш!
Обичаш го с последните си сили.
Наказана си бавно да пристъпяш,
на глътки да ти пие, онзи, милият.
Не искаш нищо, даже да те пита.
За Него си родена да живееш.
Душата си отдаваш - птица свита.
Пред неговите устни ти немееш.
Такава си - нещастна, но обичаща
и денонощно сякаш боледуваш.
Уж всичко имаш, а си тичаща
наяве ласките му да бълнуваш.
Изплака всичко - Любовта, мечтите си
във този кратък миг от Вечността.
Ръцете Му играеха с гърдите ти
и Тишината, даже, изкрещя...
© Красимир Дяков All rights reserved.
