Измълчано
Не ми ги вземай, Боже, мойте думи!
Богатството ми в радост или жал,
те мостът са невидим помежду ни
и кръстът, който Си ми изковал.
Препъвах се в светините фалшиви,
със стигмите на юдите кървих,
засях надежда сред безплодни ниви,
а имах само Теб и своя стих.
И врани изкълваха урожая,
сред болка и безсилие, и страх,
но все съзирах светлината – тая,
която с думи нежни призовах.
От блясък ослепяваха очите,
душата си отказах да продам.
Ти знаеш, че там – в лоното ѝ, скрит е
от думите неръкотворен храм.
И всяка дума в него е икона,
а всеки стих – свещица и: "Амин!"
Сега над мен мълчания се ронят,
щом искаш, този свят ще измълчим...
Изкупя ли си нявга греховете,
Ти научи ме да говоря. В миг
в тъмата всяка дума да засвети
от обич и от болка. По-велик
не е от Тебе. О, всесилни Боже,
стихия или звяр, или човек.
Пиши по изтънялата ми кожа,
самата аз – поема в път нелек.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
