Изоставена
И, все пак, как смееш да си идеш,
без да си бил тук и миг дори?
Как смееш от ръцете ми кървавата роза да изтръгнеш,
розата, по която капят моите сълзи?
Нима си толкова безчовечен и студен,
за да се влюбиш в своята собствена слепота?
Нима ще можеш ден след ден
да заглушаваш крясъка на съвестта?
Но не ще те оставя и за миг!
След теб ще бродя самотна и без душа!
Нощем, във студа, ще чуваш само моя вик,
а бавно ще се стича кръвта.
И във въздуха ще ти шепна,
а от шепота ще се побъркваш ти.
Със косата на всеки ъгъл ще те дебна,
ще те тласна в бездната дори!
© Силиан Мичъл All rights reserved.
