На Елица Ангелова
Животът ми бе низ от чудеса...
И ща не ща, ще трябва да изплача
прибраната на кок от теб коса,
очите ти мънистени из здрача.
Додето ти потрепваш нейде цвят -
глухарче крехко, вейнато над бездна,
настръхнал спомен като лешояд
разкъса паметта ми и изчезна.
И нито знак, ни вест от теб, ни кост.
Би чула, ако бе дори и мъртва,
как с вик, по-остър от рога на лос, ...