Изтрита
Изтрил си ме от своя свят, така ли?!
С какво - със гума захабена?!
Или... зачеркнал си нервозно с черен туш
написаното
във душата ти
от мен?!
Поне успя ли хубаво да се изтрие?!
Не... Едва ли...
То това,
което е написало сърцето,
никога не се изтрива...
Представям си те...
Свил юмруци, стъпил върху спомена за мен,
как яростно го тъпчеш и потъпкваш...
И после, коленичил, триеш всичко...
Триеш и протриваш даже собствената си душа,
обсебена с натрапчивата мисъл,
че още в тебе се прокрадва моя почерк...
И триеш...
И раздираш себе си със захабена гума,
с връхче на игла,
на пареща карфица,
под чието жило още по-наситени проблясват
мойте букви...
И така...
Така и те представям...
Триеш, драскаш, зачертаваш...
Триеш...
Триеш...
Ала това, което е написало сърцето,
никога не се изтрива...
То вечно ще остане...
Там...
В протритата ти от омраза
хубава душа...
© Дани Иванова All rights reserved.
