Извивките на обич са река
Върхът нахлупи крива бяла шапка.
И зимен сън заспаха
висините.
Но кацна на реброто на елхата
една звезда
и дълго ме разпитва.
Когато изповядах тишината,
в която само времето
растеше...
Една река забързана и сладка
дъха ми си позна
и го отнесе.
Минаваше през преспи и недели.
Бълнуваше вълни
като стихия
с надежда, че преди солта да вземе,
ще срещне капитан,
да го напие.
И стъпила на съчица луната,
събуди нежността
на ветровете....
да пазят от замръзване змията,
която е ухапало
морето.
