Жаркото лято
Жаркото лято преметна косите си
с притворени очи от светлини.
Заниза дните си в сърцето ми,
там, вляво с пулса ми тупти.
Ще литнат птиците към юга си,
ще потъгуват старите гнезда.
Дъждът ще ромоли в стъклата,
под струите ще дойде есента.
А лятото ще си е в мене,
в копненията жарки на кръвта,
със синьото камбанено звънене,
венци изплела в моята душа.
И есента във мен ще бъде нежна,
събрала в дланите си топлина,
на пръсти тихо лятото си тръгва,
очаквам я да дойде, нека, есента.
Със нея пак ще бъда същата,
пак жар в гърдите ми ще тлее,
разгаряйки в сърцето огъня,
във песни любовта ми ще живее.
По вятъра ще тичам след мечтите.
Със дъждовете тихо ще тъжа
и пак ще чакам пролетна с надеждите
да свият птици своите гнезда.
Ще бъде есен, но красива.
Измита в болката от тишина.
Когато дойде бялата ми зима,
ще помня, жарко лято съм била.
с притворени очи от светлини.
Заниза дните си в сърцето ми,
там, вляво с пулса ми тупти.
Ще литнат птиците към юга си,
ще потъгуват старите гнезда.
Дъждът ще ромоли в стъклата,
под струите ще дойде есента.
А лятото ще си е в мене,
в копненията жарки на кръвта,
със синьото камбанено звънене,
венци изплела в моята душа.
И есента във мен ще бъде нежна,
събрала в дланите си топлина,
на пръсти тихо лятото си тръгва,
очаквам я да дойде, нека, есента.
Със нея пак ще бъда същата,
пак жар в гърдите ми ще тлее,
разгаряйки в сърцето огъня,
във песни любовта ми ще живее.
По вятъра ще тичам след мечтите.
Със дъждовете тихо ще тъжа
и пак ще чакам пролетна с надеждите
да свият птици своите гнезда.
Ще бъде есен, но красива.
Измита в болката от тишина.
Когато дойде бялата ми зима,
ще помня, жарко лято съм била.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
