Жената на вятъра
Ще дойда да те искам от Нощта,
че ти си по природа кучка...
Кънти душата ти порутена.
Очите жадни са за случване.
Вдовици черни са неделите
и в пропастта им сякаш падам.
Аз съм един от оцелелите.
Ще грабна своята награда!
Във вените ти вятър кървав тича
и ти не чакаш. Не си Пенелопа.
Изгарят ме косите на момиче.
На прага съм. На портата ти хлопам.
Ти знаеш красотата на трохите -
остатъци от угар неорана!
Защо ли все за хляб са гладни ситите?!?
Сълзата ти ... е шепа жива рана.
Не се срамуваш от обичане.
Каква Мария - Магдалена!
Възкръснала за ново вричане.
Пращящи пръсти по вселената.
Отдавна влюбена в пороите,
не криеш нищо от душата си.
Ще се разливаш пред героя си,
а той ще пие със сърцето си.
Като земя под конските копита,
разбита си ... но си безкрайно жива.
Като дива река си. Помиташ.
Отдадена на вятъра и щастлива.
© Красимир Дяков All rights reserved.
