Мрак в нощта.
Студ в деня.
Защо животът тъй корав е.
Защо съдбата толкоз ни тежи.
Умора чувствам всеки ден изминал.
А животът без почивка хуква подир дните.
Страхът, обзел ни всичките, пирува
А защо от тоз капан не се измъкнем ний.
Не съдбата, не живота ний сами сме си виновни
И това, че хора сме не можем да променим.
И страх ще чувстваме, любов дори, но мъките вековни до гроб ще влачим.
И това ни прави силни и това ни прави хора.
© Лили Абдулова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
