Мрак в нощта.
Студ в деня.
Защо животът тъй корав е.
Защо съдбата толкоз ни тежи.
Умора чувствам всеки ден изминал.
А животът без почивка хуква подир дните.
Страхът, обзел ни всичките, пирува
А защо от тоз капан не се измъкнем ний.
Не съдбата, не живота ний сами сме си виновни
И това, че хора сме не можем да променим.
И страх ще чувстваме, любов дори, но мъките вековни до гроб ще влачим.
И това ни прави силни и това ни прави хора.
© Лили Абдулова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
