Житата нямат сили за възторг
Къде ме водиш
в тези знойни утрини?
Сред зрелите жита,
що ширят се във плам.
И спомените
босоноги са завръщане
към нашта обич,
за която ти остана ням.
Сега житата
са презрели от очакване.
Превити, нямат сили за възторг.
Във сенките им
скрита е тъгата
след парещите думи,
с които ми рани душата.
И нощите
сред лумнали огньове
са пепелища без обичане.
Останали в сърцето да кървят.
Не са се молели
за твоето завръщане.
В плача заровили ли са
твоя лик, останал върху кръст.
Иди си.
Остави житата да изправят
силните стебла.
Да се усмихнат с песента
и са щастливи
с птиците - разперили крила.
А в класовете им да грейне
до забрава
усмивката на слънчева дъга.
© Таня Кирилова All rights reserved.
