Живот в бутилка

Живот в бутилка

„Моряче”,

Кой ли вятър ме довя…

Заседнал на скалите днес

се давя в ром.

Седя.

Докле сърцето ми мъжди

закотвено -

разбит,

писмо ти пиша...

и туй шише,

как тежко е -

без дом,

след всяка буря…

Писмото? -

вътре ще го туря.

Знам,

пия зер -

нужно ми е празно…

и в мен -

споделям с теб,

защото мъчно е -

проказно.

Какво ми струва ли?!

Не ставай смешен…

само адреса ти не зная!

Ако е грешен… -

морето ми е куриер,

затуй,

за таксата нехая.

Да-а…

пиша.

Облак прикрил е ярките мечти -

едвам се диша.

От фара ми люти -

на дим…

с опърлени души -

едвам хриптим.

Нямат посока мъртвите вълни,

навели са перчеми отвисоко.

И теб те няма тук, нали?

Над Фамагуста едрите звезди…

дали са синеоки?

Моля те, кажи…

Мълчиш.

И чайките крещят!

Дали сгреши?! ... 

Светлото бъдеще -

несбъднат сън ли бе

или измама?

А днес…

значение -

май няма.

Компасите - по пладне лъжат вече.

Объркват пътищата -

някак отдалече…

залязват сутрин

и изгряват вечер!

Планетно малки сме -

човечец до човече.

Фатално ни привличат с драми!

Добре сме -

по крайниците с нишки изтъкани,

се движим в такт -

марионетки.

Но от четвърт век

сме без моторни песни,

а някакъв кючек…

и идеали -

кой от кой по-лесни.

Няма Север,

няма Юг…

с посоките – до тук!

Стрелките сочат изток – запад.

Магнатите

ще ни излапат -

любезни…

С мними лозунги за демокрация,

щом влезем

в полюсната гравитация -

на себе си,

по-малко сме полезни.

Стагнация

и криза,

от орбита излиза…

хаос.

Дори и оправдание май няма

за немотията, така голяма.

Нима оказахме се мързеливи

или тъй просто -

пречим, че сме живи…

излъгани, за кой ли път,

със приказки – банални и красиви.

Защо не спрат

пророците лъжливи,

куп сребърници да секат… -

от наща вяра,

в матриците си за поквара.

Все вярваме на други…

и в заблуди,

заблуди,

луди! -

зелниците не изядохме…

Защо на тях,

на ситите ги дадохме?

Все по-угрижен вече скитам.

Кога на себе си ще вярваме? -

започнах често да се питам…

Ти чул ли си „Моряко”, че откриха

патрони – от онези,

що вярата разкъсват…

на протези.

И без пирони,

без звезди,

без кръстове дори…

разпънаха ни и разкриха -

рани,

жестоки и ненужни,

изтерзани…

Защо ни нараниха -

че хора сме били… ?!

А не желязо -

както беше казал.

Човеци! -

вече не звучеше гордо.

Пробойна във живота!

SOS!

Потъваме!

Завода е ограбен…

няма квота

за толкоз много хора.

И умора -

морна,

мор…

Като капак и морска сол…

кръвта изгаря – непокорна!

А наказателната рота -

не затвор

и не разстрели,

ни отброява дните -

оскотели,

с превръзки на очите -

бели,

до бяло нажежени -

обгорели,

стаили пламъци смарагдово зелени -

жадуват изстрел,

в своите амбразури…

Но няма ли граната кой да тури?!...

и да взриви нелепия живец…

Но не със зрелища

и не със хляб…

Свинец!

…

Гризат ме…

червеите - не стават пеперуди,

не ще отлитнат…

Във времената груби

животът ни подритнат,

по сизифски -

търкаляме в заблуди.

Крачка след крачка -

глобус от полуда,

който не иска никой да го мачка!

Юди-и!

Дори във бездната с глава надолу!

В най-черните ми дни,

парите бели -

дерат от тялото ми голо,

по кожи три !

Били дебели.

Не знам,

не знам,

не знам…

Такава ли е свободата?

Дали съм сам?

Душата тлее

и ме е срам -

перо държа…

а меч ръката ми копнее!

Със острие -

изсекло векове ръжда,

във вярата ми волно да изгрее,

подир дъжда.

Ех, как ми се живее!

Бих литнал -

дори без ракета в небето…

В което…

ме научи да кръжа.

*

От божества, така сътворен е светът,

със всичките там -

седем небета!

Но нека и те да четат! -

че зорлем едно ще ми трябва…

из път.

Знам, някой ден -

поета ще иска вендета!

Тогава страхът -

и прахът -

и стихът -

ще затворим,

изпили живота… в шишета -

завета свой -

последния волен хабер!

Записан навярно,

без фитил и без кръв.

Но повярвай ми!

Не и с клишета.

Морето е мой куриер…