В безумна обич, мрак и самота
животът ни минава неусетно;
прогледнала веднъж, ще разбера,
че чувството, обзело безпроблемно
душата ми, е тихата тъга,
която свива си гнездо в сърцето наранено.
Тъгата ше приеме друга форма:
децата ни, поели своя път,
а ний ще търсим неуморно
там две ръце, които да държат
една съдба, едно любящо рамо-
в миг на нужда да ни подкрепи ...