Как
Ако никога не бях живял така -
да плувам в болка, да се давя в мъка...
Как щях да знам какво е самота,
да знам последствията от една ръзлъка.
И ако не подозирах колко сила има в мен...
Как щях да стигна до отсреща, до брега,
в парещия, никога несвършващ дълъг ден.
Достатъчна е тя - една от всички, единствена сълза.
От теб отронена, но искрено поне веднъж,
да знам, че смисълът все още съществува.
Тогава всичко мое безрезервно го задръж,
стига ми, че е за тебе и си струва.
И когато съм напълно променен,
как да не поема пътя - същият и нов...
Дори да виждам разликата с поглед заслепен,
да те приема пак в сърцето си ще съм готов.
© Валентин Илиев All rights reserved.
