Как мъдрост на столетник беше чута
Младо журналистче съм. Но аз
интервю „Случайни срещи“ правя.
Сресвам алаброс, прокашлям глас,
афтършейв накрая си поставям.
Ще записвам с моя телефон,
време е във парка да отивам.
Там на пейка под разцъфнал клон
старец към стотака си откривам.
Приближавам. Сигурно е, да!
Възрастта му век е навъртяла.
Сгърбен, със бомбе и със брада,
а над устните – мустачки в бяло.
– Може ли да седна тук при вас? –
питам най-възпитано старика.
Кани ме с ръка: – Във този час
има бол места. Седнете! – вика. –
Тук препичам болни колене,
че измръзнаха, момче, зимъска.
– Има епидемия, поне
маска си сложете! Тя е с връзки
и предпазва да не заразят
тялото ви със грипа върлуващ.
– Медиите глупости въртят!
А и ти, какви ми ги хортуваш?
– Господине, моля, не така!
Грижата за вас ли ви обижда? –
махвам невъздържано с ръка –
Само ви съветвам, как не виждате?
– Аз отдавна, момко, съм роден,
още преди всичките зарази.
Те не ме познават. Пощаден
съм от тях. Но нека да се пазят
да не хванат вирус непознат
докторчетата и мед. сестрите.
– Те имунизират се по щат,
пример да дадат на нас. Горките!
Със какво лекуваш се, кажи?
Доста лазарника си натрупал.
Истината искам, без лъжи!
Той ме гледа, сякаш че съм глупав.
– Имам си, момче, за всичко лек.
Скрил съм го в едно шише с ракия.
Щом настине – маже се човек,
после и гълтоци три отпие.
Изпоти се – дрехите смени
и един юнашки сън удари.
Тъй лекувам аз от младини
вируси, настинки – де що сваря.
– Много лесен е такъв илач! –
смигам като пръв последовател. –
Мама все ме молеше през плач
хапчето да пия. Обезателно!
– И сега ли с него се цериш?
Някое моме не превъртя ли?
Като мене ще установиш,
че да спите и без одеяло,
топло е, момче, на младини,
щом са още чувствата горещи.
Днеска и по други ширини
търсят половинка. Не е грешка!
Аз смутен съм и въртя очи,
сякаш интервю от мене вземат.
После казвам: Умен си, личи!
Май на „ти“ преминах аз без време!
Покрай нас самотен котарак
във старика нежно се умилква.
– Уличен е, без ваксина! Как
галиш го? – От малък тъй съм свикнал,
живинка е! Много по-голям
съм от него. Няма да ме сплаши.
Иска с грижа обич да му дам.
Ние със мъжкаря сме адаши!
Ангел съм, а той – Ален Делон.
Името чудесно му приляга!
Храня го под нашия балкон
и е благодарен. Виж – не бяга!
– Телефонът всичко мота мо
е записал, стана превъзходно!
– Май забрави нашето писмо
с букви? Или вече не е модно?
Шльокавицата владей света,
заедно със други мурафети.
Но това да сложиш под черта
в речника за принципни поети.
– Господине, утре, моля, пак
тук бъди! Ще слушаш интервюто.
И заглавие му сложих: „Как
мъдрост на столетник беше чута“.
– Нека е за другите, аз знам,
че ме чува само котаракът.
Той не иска думи, а салам.
Тръгваме, адаш! А ти – не чакай
Хумористичната поема участва в Третия НЛК на името на Георги
Парцалев в чест на 100-годишния юбилей от рождението на комика и
получи поощрителна награда от журито.
© Мария Панайотова All rights reserved.
