Как Несесърдичовече кара камионче вече
Момиче съм, на пет и половина,
почти до кръста стигам аз на батко.
Все още ходя в детската градина,
а брат ми кара камиона с татко.
Не искат да ме вземат, че съм малка
и сутрин плача, като тръгват двама.
- Шофьор да си, не ти е залъгалка,
помагай с нещо в кухнята на мама!
Аз знам за кукли как да готвя вече
и дрешки майсторя, да ги обличам.
Наричат ме Несесърдичовече,
но вкъщи всички много ме обичат.
И затова, макар да съм момиче,
играчка камион баща ми купи.
А брат ми ме прегърна: - Спри, сестриче,
оттук нататък вече да се цупиш!
Красиво е, вратите са подвижни,
бръмчи, като го карам по килима,
но ми създава камионът грижи –
аз исках вътре място да си имам.
Заспала съм на пода непробудно.
Усетих на леглото, че ме слагат,
сънувах и не исках да се будя,
съня си стисках, да не ми избяга.
А после чух как изръмжа моторът,
видях, че Лъвчо стискаше волана.
Излязъл беше в тъмното на двора
и суетене бързо там настана.
Отзад на каросерията вече
играчки мои бяха се качили.
Отляво до любимото ми мече
бе седнала красавицата Лили.
Един Жираф, изпънал дълга шия,
опитваше сам ред да въдворява,
а мястото до него, без да крие,
прасенцето ми Грухчо заслужава
Дори помогна той като приятел
да се качи, а после го прегърна.
Пред фара светна пътепоказател
и моят камион потегли. Тръгна!
Не знам защо не взеха те и мене,
затичах се във опит да ги стигна.
Шофоьора бях готова аз да сменям
и светофар приятелски ми смигна.
Проточи той забраната червена.
Настигнах ги и метнах се щастлива.
Така мечтата бе осъществена -
подкарах камиона горделиво!
Но някой дръпна в стаята пердето
и моят сън с играчките приключи.
Несесърдичовече е детето,
щастливо, че в съня това се случи.
© Мария Панайотова All rights reserved.
