Уж бяхме близки,
споделяхме си всички. 

Разказах ти за тайни,
дълбоко пазени от други.

Чувахме се често 

дори и да не трябва.
Пишеше редовно
макар да е  банално.

Говорехме по телефона

при всяка възможност 
и не исках да го оставям, 

затварях ти минута преди да заспиш.

А сутрин ставах 
и вече се бе сетил  за мен.
Още преди да отворя очи,
ме чакаше  усмивка със  "Добро утро!".

И в един момент всичко се срина

дори не разбрах защо.
Не ме изпрати преди да изляза. 

Не ми пожела да е лека нощта.

Писах ти, а в замяна получих усмивка,
звъннах ти, а дори не отговори.
Казват ми"Видях го, прибра се.", 
мисля си "Не звъни, той ме забрави!".

И какво като се видим
утре във парка,
ще питаш ли "Хей, как си?"
или прост ще се разминем 

Като се съберем отново с екипа 
ще дръпнеш ли небрежно пак стола до мен,
ще видя ли онази прикрита усмивка
зад тихото" Как си, здравей!"

Искам само да знам,
какво за бога се случи?
Аз ли нещата оплесках
или просто това е съдбата!