Каменен град
Огромни фасади. Вървяхме под тях и говорехме.
Аз оглеждах замрелия каменен град,
запечатан в лицата на хората.
Тела.
Когато две тела са напълно достатъчни.
Съзнание.
Едно? Две? И къде е моста между тях?
Аз радвах се на предусещания (спомени)
във автобус с деца, летящ по каменния бряг.
Аз бях високо! Под небето! Под мен - църква и гори.
Бил ли съм тук, пак ще бъда ли?
Няма синьо. В червено малка църква гори.
Беше страшно, а може би поза бе.
Огромни фасади. А всъщност дали си говорехме?
Аз се вслушвах в замрелия каменен град.
Тънеше той в мъгла и разтвори се.
© Иван Проданов All rights reserved.
